Старата сграда

Малко по встрани от двора имаше нещо като малка горичка, а в центъра и имаше стара сграда. Училището на няколко пъти бе ремонтирано през последните две десетилетия, но тази сграда не бе много използвана и училищното ръководство не бе сметнало за нужно да ремонтира и нея. В нея се държаха всички неизползваеми и непотребни вещи, принадлежностите на чистачите и други подобни вещи. Попринцип малко хора идваха в гората, защото тя бе тъмна и неприветлива, така че и малко хора знаеха за това място...
Точно до тази порутена къщирка имаше няколко също толкова стари, дървени маси с дълги пейки и една въжена люлка висяща от клона на един голям дъб. Заради гъстите корони на дърветата в тази местност не проникваше кой знае колко светлина и винаги бе хладно, но земята бе осеяна със свежа зелена трева независимо от останалата обстановка...

- О ами аз... Не... В смисъл... Нямам навика да говоря много често... - Тя наведе глава и се изчерви. Дишането и се учести и това я смути още повече. Започна да се изнервя от реакциите си и затропа с крак.

Момичето се сепна и се скова, но в следващия миг се отпусна и въздъхна. Нищо не и струваше да се държи малко по сърдечно нали? Така де, все някога щеше да се наложи да общува с хората, по - добре да започнеше от сега. Усмихна се мило и примига с очи. Забеляза накакво листенце в косата на Усука и внимателно го махна.
- Да влезем да разгледаме а? - Отново се изчерви, но стисна ръце и се поовладя.

Сан леко кимна и влезе. Вътре беше задушно и прашно, но тя си падаше по такива места. Навяваха нещо меланхолично и спокойно. Завъртя се обхождайки с поглед каквото можеше, но светлината през мръсните прозорци бе прекалено слаба. Стана течение и тя леко потръпна от неочаквания хлад. Намери с поглед Ашитака и го погледна въпросително.
- Би ли затворил вратата? И ако успеем да намерим някоя лампа или свещ поне.

Сан се ококори. Определено не знаеше как се реагира на това. Без да мърда и стаила дъх промълви приглушено:
- Да... А ти? - Не й бе неприятно да я държи така и това я плашеше. Постави ръце на гърдите му, но не се дръпна. Не можеше да отдели очите си от него и започна да се изчервява в невиждани нюанси.

Сан се усмихна някак си и проследи движенията на ръката му. Отвори уста да каже нещо, но звука сякаш изчезна т дълбините на гърдите й. Пое си рязко въздух и направи най - невероятното нещо, с което изненада най - вече себе си. Зарови своята ръка в неговата коса. Усети се какво прави и бързо я дръпна и сведе поглед.

Сан сякаш съвсем бе изгубила дар слово. Мъкнеше се след Ашитака като зомбирана и не знаеше какво става. Изведнъж потрепна заради вятъра, но той бързо я прикри от студената вълна. Топлата му и голяма ръка й носеше особено приятно чувство и за миг и се прииска да не я пуска. Никога. Прегърна го изотзад и облегна глава на гърба му.
- Благодаря, че ме пазиш Ашитака! - Каза го съвсем тихичко, но бе сигурна, че ще я чуе и разбере.

Сан погледна изненадано Ашитака и наведе глава. Вместо да се изчерви се усмихна лекичко и въздъхна.
- Една ходеща питанка съм аз... - ръцете й висяха свободно отстрани, а косата й се бе премтнала на една страна. Изглеждаше малко тъжна, но усмивката й бе малко странна.

Сан леко изтръпна, но продължи да се усмихва. Биближи се до него и го целуна по бузата. Дръпна се и го погледна весело.
- Ти си добър човек Ашитака. - След тези си думи тя го заобиколи и започна да се разхожда из малкото дворче, като очите и шареха навсякъде.

Сан се усмихна мило и продължи да обикаля. Изведнъж се озова пред него и го погледна хитро.
- Нито пък ти мен Ашитака-сан. - Отново оправи косата му и се извъртя за да продължи обиколките си.

Сан се чувстваше странно покрай Ашитака. Сякаш можеше да направи всичко безнаказано. Абсолютно всичко.
- Тогава да се опознаем още а? - Тя обви лицето му с ръка и го целуна нежно. Когато се отдели от него осъзна какво прави и се изчерви и го погледна виновно.

- Имам майка и брат, живеят далеч от тук... И мисля, че е това... А ти? - Момичето изглеждаше искрено в преценката за края на историяата си. Избълва думите в скороговорка, а целувките на момчето сякаш прогаряха кожата на врата й. Чувстваше се все по - странно и по - странно.

Сан усещаше пеперуди в стомаха си, които постепенно плъзнаха по цалото й тяло. Да усеща Ашитака до себе си бе най приятното нещо, което бе чувствала през живота си. Сякаш никой не можеше да я нарани или да й причини зло. Белите му коси му придаваха мъдър вид и имаше осанка на защитник. Нейния принц на бял кон. Тази мисъл малко я притесни, но в същия момент тялото взе превес над разума и тя рязко започна да го целува. Сякаш искаше да познава устните му и със затворени очи. Ръцете й влязоха под блузата и започнаха да опипват силното му и оформено ятяло.